Олга Белопитова излага за пръв път в националната художествена галерия през 1960 и още с първите си платна тя разкрива своето амплоа –натюрмортът, пейзажът и портретът. Тя използва тези интимни жанрове, за да разкрие чрез природните състояния своя възглед за света или. по скоро-по необходимост да избяга от него. В нейните работи често човешката фигура е само силует, очертан в елементите на нейния пластичен еквивалент на тишината. Пейзажите са строги, цветовете наситени, а сияние на меланхолия обвива всички нейни творби.
Олга Белопитова има афинитет към автопортрета и пресъздаването на най-близките до нея хора. В портретите тя работи с едри мазки, фонът е изчистен, липсват аксесоари. Тя улавя характерния силует и изгражда психологически и емоционално отражението на личността върху платното.
Ученичка на Боян Петров и Кирил Цонев, по-късно повлияна от дългогодишно приятелство с Борис Ангелушев, Олга Белопитова има собствено присъствие, деликатно и ненатрапчиво, в художествения живот в България. Очарователна и харизматична, тя е добре позната в артистичните среди и се радва на приятелството на много български интелектуалци от този период.
Нейните безкрайни равнини с ниски хоризонти, морски пейзажи—видения, силуети на самотни или скупчени в едно високи корони на дървета—всичките носят една особена отнесеност, една трудно достижима съзерцателност.
В ниския хоризонт, в пастозната живопис и плътните тонове с оловни оттенъци ще се появи онова чувство за безвремие, чрез което художничката създава усещането за намерен пластичен еквивалент на тишината.
Привързана към натурата, но извън нейния бит в градската и природна среда, Олга Белопитова игнорира до минимум разказа и оставайки подвластна на вродената си сетивност, постепенно създава собствена пластична система, свой изказ, при който пейзажът е на границата между реалността и мечтата.
Това състояние, което всеки изгражда сам, извън шума и злободневността на деня, особено проличава в градските пейзажи на Олга Белопитова. Те са освободени от човешкото присъствие в града, а в природните—от излишен детайл на планини и хълмове, докато художничката оставя вярна на на-добрите художествени образци.
Нейният пейзаж с елементи на меланхолия е по-скоро внушение за определени състояния, доближаващи ги до опоетизиране на градската и природната среда.
Пластичният изказ на Олга Белипитова има развит елемент на съзерцателност, склонност към хроматизъм, елементи на метафизика и чувство за безвремие. Строгост на стила, дълбока цветност и сияние на меланхолия обвива всички картини.
„Това е светът на една чувствителна, деликатна жена, модулираща тоновете и светло-тъмните планове на една конкретна действителност, създадена от художничката в чисто интроспективен смисъл и в най-дребните детайли.“
Джузепе Скати Парали, вестник Гросето, 27 Януари 1978 г.